На 13 февруари 2006 г., един ден преди деня на влюбените, на 36 години в Цюрих почина нашия колега, артист и скъп приятел - Красин Йорданов.
Много е трудно да пиша за приятел, който си отиде от този свят, и който толкова много съм обичала. Заради паметта на историята и респекта към неповторимия, верния приятел, и изпепеляващ актьор на сцената, с пронизващо и търсещо сърце ще споделя моите тъжни мисли, които написах във влака от Бургас за София, когато се връщах от поклонението на гроба му.
Красин Йорданов беше влюбен в театъра и актьорската професия. Толкова много, че постоянно я изследваше, разкриваше, развихряше. Никога не се оплака, че тя- актъорската професия му носи не само радост, но и тъга. Тъга, която понякога е отчайваща на нас останалите смъртни.
Красин обичаше живота. Живота и извън сцената. Затова никога не съм го виждала да е тъжен след представленията, когато публиката си отиваше доволна и оставахме сами със себе си. Участвахме в две постановки заедно: “Разходка с Валзер” на канадската хореографка Луиз Бедард и в “Transitions” – мой спектакъл който правих за Hippodrome State Theatre, Гейнсвил, Флорида. Няма по- голям празник от това да си партнираш с Красин. Той непрекъснато импровизираше, даваше идеи без да ги натрапва, като едно дете забравено в игрите и като мъдър човек, който създаваше и променяше правила с цялата си душа, обич и привързаност. В живота обичаше да казва:Next station? Това ме размиваше но и натъжаваше, защото знаех че ние хората извървяваме пътя, по който сме се запътили, а на мене много ми се искаше живота ни в Гейнсвил да спре в мига за винаги.Но Красин разбираше мимолетността на мига и просто го запечатваше, за да го стопля през мразовитите нощи.
С Красин ми порастваха такива големи криле за мечти,каквито с никого друг не съм имала възможност.Мечтите ни не бяха плоски или безсъдържателни, мечтите ни бяха реалност и правеха живота ни красив.
Красин не се задоволи само с обучението си в НАТФИЗ “К.Сарафов”, и с постановки играли се на Софийските и провинциалните сцени. Той замина в Ню Йорк да продължи образованието си в Колумбийския Университет и след това остана в BIG APPLE и изигра много разнообразни роли в
La Mamma Theatre и много други сцени на off Бродуей.
Не съм присъствала на успехите му в Ню Йорк, но понякога той ми разказваше за проектите си и за това, че е горд че играе на сцените в Манхатан и че винаги след премиера го канят отново и отново. Намираше Ню Йорк за привлекателен, щур и единствен.Обичаше Ню Йорк.Обичаше също Градец и Бургас.
Красин умееше да отвори душата на човек, да разкрие и най-съкровенните тайни на другите, ставаше център на вниманието навсякъде на всяко събитие и парти като винаги наблюдаваше другите, без да иска да ги променя. Стреляше съветите си и пазеше енергията си за позитивни неща. Когато си идваше в България, преподаваше тихо на студентите в НАТФИЗ и не шумеше по медиите за успехите си.
Красин беше човек на 21 век. Без граници на мечтите си, без излишна врява,без шумни ръкомахания. Не бих могла тука да изреждам неговите роли, успехи, професионални проекти. Не мога да говоря сухо и аналитично. В момента просто искам да си спомним за него като приятел и напишем и споделим интересни случки с и за неговия живот. Личните истории правят голямата история, и Красин има особено място в нея. Той почти сам постигна най-големите успехи в театралната кариера на един български артист.
Сигурна съм че много хора го обичат и плакаха за него.
Аз се гордея че съм от привилегированите му приятели на който до последно намираше сили да се обади по телефона и да напише кратък email. Не мога да си представя, че няма пак да ми се обади, да ми пее песни, да обобщи и изстреля набързо как живея като някоя героиня на сестрите Бронте,пишейки поетични стихове и есета в момент когато останалите се блъскат с лакти,надпреварват се в суматохата и активно пробиват пътеки.Ние безобидно си клюкарстваме за колеги и близки приятели. Ние просто мечтаехме за бъдещето. Ние градяхме бъдещето с малките си и големи постижения.
Никога не се оплака от болеста си. Веднъж само каза, когато имаше болки и ние го успокоявяхме да запази дух, той се усмихваше на нашата наивност и казваше: “Дух имам колкото искате, но ако можех да си сменя тялото…”
Ако душите не умират, сигурна съм, че душата на Красин ще живее някъде отново в някое прекрасно и неповторимо същество. Сигурна съм, че на гроба му винаги ще има свежи цветя.Когато ружите цъфнат, ще му занеса отново любимите си цветя. Понякога се улавям, че плача егоистично, че няма да го видя повече. Плача за себе си. Плача за него.
Ще се радвам ако напишете и вие нещо за Красин Йорданов, тези които сте се докосвали до него. Паметта на историята изисква това.
2006-03-06
от Галина Борисова
